От шилото на обущаря до софтуера

В средата на XIX век обущарството е все още занаят, практикуван в малки работилници. Майстори обущари обучават калфи (чираци) в продължение на години, предавайки им тънкостите на ръчната изработка на обувки. Типичната „десет футова” работилница – малка дървена постройка около 3×3 метра – е мястото, където майсторът и неколцина помощници изработват обувки изцяло на ръка. В тази цехова система майсторът режe кожата, калфите шият части от саята (горната част) и прикрепят подметките с шило, конец и дървени клинове. Всеки чирак мечтае един ден сам да стане майстор със собствено дюкянче. Обществото на обущарите е сплотено и гордо – в градове като Лин (Масачузетс) почти всяко семейство е свързано с обущарския занаят, било то мъже, които кроят и сглобяват, или жени, които у дома шият сая (т.нар. binders) за нищожно заплащане.

Промишлената революция от 19 век обаче постепенно прониква и в този занаят. Изобретяват се машини, които обещават да ускорят производството. Още през 1851 г. Лайнус Сингър (брат на известния Исаак Мерит Сингър) адаптира шевната машина за кожа, което позволява механизирано зашиване на части от обувката. В Масачузетс няколко изобретатели се надпреварват да механизират най-трудния процес – пришиването на подметката към саята. През 1858 г. младият обущар Лайман Рийд Блейк от Абингтън патентова машина, която прави именно това. Той си спомня, че във фабриката му нямало работници, умеещи ръчно да шият подметки, затова започнал да обмисля „дали не мога да измисля машина за пришиване на подметки към обувки”. Партньорите му първоначално се противопоставят на странната му идея, но в последствие му позволяват да построи прототипа със собствени средства. Блейк успява – първата му машина заработва в края на 1858 г., макар и несъвършена. След няколко години усъвършенстване и експерименти, Блейк привлича вниманието на бизнесмена Гордън Маккей от Бостън, който изкупува патента му и инвестира значителни средства в доразвиване на технологията . Получава се прочутата „машина на Блейк–Маккей” – механичен шивачен стан, зашиващ подметката с нишка за секунди, нещо непостижимо дотогава с ръчен труд.

Първоначално някои фабриканти посрещат скептично новото изобретение, убедени, че „никаква машина не може да се мери с ръчната работа”. Но съдбата се намесва - избухва Гражданската война (1861–1865) и Съюзът се нуждае от обувки за стотици хиляди войници. Маккей машините за кратко време доказват ценността си, произвеждайки масово здрави военни обувки. Към 1865 г. технологията вече е възприета широко. Маккей прилага новаторски бизнес модел - отдава машините под наем на обущарски фабрики срещу заплащане на патентен лиценз за всяка произведена обувка. Това улеснява разпространението им, без заводите да затварят големи капитали предварително. До края на десетилетието повечето големи предприятия в обувните центрове на Нова Англия - Лин, Брогтън (наричан преди това Северен Бриджуотър), Хавърхил - използват механично шиене на подметки.

Но изобретателността не спира дотук. През 1868 г. Чарлз Гудиър – младши разработва машина, която позволява пришиването на кожена лента между подметката и лицевата част на обувката. Именно тази технология прави възможно производството на здрави, висококачествени обувки с възможност за многократно подновяване – известни като Goodyear welt. В следващите години се появяват машини за почти всеки етап: автоматични класьори изрязват парчета кожа, машинки пробиват и поставят капси за връзките, а през 1880-те Ян Матцелигер изобретява и революционната машина за опъване и заковаване на обувката върху калъпа (т.нар. lasting machine). Така до 1890 г. повечето операции, които някога са се извършвали от майстора с ръце и инструменти, вече се правят по-бързо от специализирани устройства. Това води и до дълбоки промени в организацията на труда – традиционният модел „един майстор = една цяла обувка” се заменя от поточна система, при която обувката минава през десетки работници, всеки обслужващ по една машина.

Тези промени превръщат Масачузетс в „сърцето на американското производство на обувки”. Около 1859 г. Лайман Блейк усъвършенства своята шевна машина до ниво, в което тя шие „с поразителна бързина, но запазвайки високото качество на ръчния шев” . Последиците са драматични – масовото производство експлодира. До 1869 г. приблизително 60% от всички обувки и ботуши в Съединените щати са вече производство на индустриализираните центрове в Масачузетс . Градчета като Хавърхил, Лин, Броктън преживяват бум – броят фабрики и наети работници расте експоненциално. Например Хавърхил се разраства от 3 000 жители през 1820 г. до 30 000 през 1892 г., като местната Търговска камара гордо провъзгласява града за „Най-големия град за обувки и ботуши в света”. През 1893 г. Хавърхил приема прозвището „Града на пантофите”, произвеждайки една десета от обувките на цялата нация.

Но този стремглав технологичен възход има и тъмна страна – застарелите майстори обущари, изградили кариерата си върху ръчния занаят, изведнъж се изправят пред риска да останат ненужни. Социалната структура на общностите като Лин започва да се променя: появява се нова класа на индустриалци и предприемачи, натрупали богатство от машините, докато много от някогашните независими майстори се превръщат в наемни работници. Жените все повече навлизат във фабриките като шивачки и операторки на машини за лека кожа – например „Дъщерите на Св. Кръспин” (женска обущарска организация) се формират именно за да защитават заплатите и условията на труда на хилядите млади жени, потърсили препитание във фабриките.

В културен план, вековният образ на обущаря като самостоятелен майстор с дюкян отстъпва място на анонимен колективен труд - промяна, която мнозина по онова време приемат с болка и тревога.

Реакциите на традиционните обущари

Навлизането на машините не минава без съпротива - традиционните обущари реагират със смесица от идеологическо възмущение и открито недоволство. Още през февруари 1860 г. в град Лин избухва мащабна стачка, най-голямата в Съединените щати дотогава. Поводът са ниските заплати и рязкото свиване на поръчките след икономическата криза от 1857 г. - финансова паника, довела до фалити, безработица и спад в потреблението в цялата страна. Към това се добавя и все по-осезаемата механизация, която подбива цената на ръчния труд. На 22 февруари 1860 г. близо три хиляди обущари напускат работните си места, а скоро стачката обхваща цяла Нова Англия с над 20 000 участници. В Лин работниците организират масови шествия, митинги и дори епичен „поход на дамите” - около 800 жени, работещи като шивачки, се включват в протестно дефиле под снеговалеж, носейки транспаранти с надписи „Американските жени няма да бъдат робини”. Местния жител, квакера Мойсей Роджърс описва с ужас „размирното и превъзбудено състояние” на града и е шокиран от участието на жените, което по думите му прави протестите „безпрецедентно срамни”. Макар стачката да приключва без успехи (с избухването на Гражданската война темата заглъхва), тя поставя началото на един по-организиран работнически отпор.

След войната машините вече са трайна реалност и много майстори осъзнават, че трябва да се обединят за да защитят занаята си. През 1867 г. в малък град в Уисконсин се заражда Орденът на Рицарите на Св. Кръспин (Knights of St. Crispin) – първият голям профсъюз на работници в обувната индустрия. Името идва от покровителя на обущарите, св. Кръспин, а организацията бързо пуска корени и в Масачузетс. До 1870 г. Кръспините наброяват десетки хиляди членове в САЩ и Канада, като особено силни са в градове като Лин, Натик, Хавърхил. Техните цели? Да се противопоставят на „най-лошите ефекти на индустриализацията върху обущарския труд” и да запазят ценностите на своята занаятчийска култура. Това означава борба срещу безконтролното навлизане на машини и неквалифицирани работници, които могат да „обезценят” занаята. Рицарите на Св. Кръспин настояват, че опитните майстори трябва да имат думата при въвеждането на нови техники. Целта им е да спрат наемането на т.нар. green hands — „зелени ръце“, хора без никакъв опит, които фабрикантите с удоволствие превръщат в евтино допълнение към машините. През 1870 г. Кръспините дори внасят петиция до законодателната власт на Масачузетс, с която искат официално признаване на организацията им и право да регулират условията на труд. Не успяват.

Идеологически традиционните обущари изтъкват, че машинното производство подкопава самата същност на занаята. В техните статии и публични изказвания от онова време често прозира носталгия по времената, когато обувката е била плод на умение, натрупвано с години, а не резултат от механичен процес. Машината, твърдят те, няма „око“ за детайла и още по-малко - „сърце“, което да вложи в изработката. Производството може и да нараства, но според майсторите качеството неизбежно страда, а изделията остават „без душа“. Част от клиентите първоначално споделят тези опасения – свикнали с обувки по мярка, представителите на по-заможните слоеве през 1860-те години гледат с недоверие на фабричните продукти. Тъкмо върху това недоверие стъпват и консервативните майстори, настоявайки, че човешкият елемент е незаменим. В писма и публични обсъждания се появяват предупреждения, че механизацията ще залее пазара с евтини и посредствени обувки – в крайна сметка в ущърб не само на занаятчиите, но и на самите потребители.

През 1869-1870 г. обущарските стачки и протестни акции продължават. В Лин, Ню Хампшър и Ню Йорк избухват вълнения, често ръководени от местните ложи на Рицарите на Св. Кръспин. В тези действия звучат и икономически аргументи: работниците настояват за дял от нарасналите печалби, които машинното производство носи на фабрикантите. Те подчертават, че производителността е скочила - една машина за пришиване на подметки върши за минута това, което преди е изисквало часове човешки труд - и затова е справедливо част от спестените разходи да бъде насочена към заплати. Разбира се, такива призиви рядко трогват собствениците, но работниците поне успяват да направят исканията си обществено видими. В песните и лозунгите на Кръспините отеква и дух на солидарност: „Когато удариш един, заболява всички“ - този техен неофициален девиз предвещава по-късния принцип „an injury to one is an injury to all“. През април 1872 г. прочутият оратор и дългогодишен борец против робството Уендъл Филипс приветства събрание на Рицарите на Св. Кръспин с думите: „Аз приветствам работническото движение, защото то е единствената ми надежда за демокрацията.“ В тези думи личи вярата, че борбата на обущарите срещу бездушната автоматизация е част от по-широката битка за човешко достойнство в епохата на промишления капитализъм.

В крайна сметка съпротивата забавя, но не спира хода на прогреса. До края на 70-те години на XIX век машини има във всяка голяма фабрика, а Орденът на Св. Кръспин започва да запада. След тежката икономическа криза от 1873 г. мнозина членове остават без работа или се разочароват; към 1878 г. съюзът практически престава да съществува. И все пак, наследството му остава - съзнанието за работническа общност и убеждението, че хората трябва да споделят плодовете на технологичния напредък, а не да стават негови жертви.

Паралели със съвременната AI революция

Историята на обущарите и машините от XIX век удивително напомня на днешната ситуация с програмистите и изкуствения интелект (AI). Подобно на майсторите калфи, които виждали в механичните „чудовища“ заплаха за своя занаят, днес много софтуерни разработчици гледат скептично - дори враждебно – на навлизането на AI инструменти за генериране на код.

Налице е феномен на „технологично отричане“: опитни програмисти твърдят, че „автоматичният код“ не може да се сравни с добре обмисления човешки труд; че модели като Claude и ChatGPT просто „довършват редовете по шаблон“ и не разбират дълбокия замисъл. Тези аргументи удивително напомнят думите на старите обущари, че машината „няма майсторско око“. Професионалната гордост и идентичност също заемат централно място – така както калфите се гордеели с лепилото по престилките и мазолите на ръцете си като белези на честта, днес ветераните в програмирането се гордеят с умението си да пишат елегантен, оптимизиран код „на ръка“. Някои приемат AI инструментите като оскърбление към занаята – страхуват се, че ако машината започне да върши рутинната работа, младите кадри няма да усвоят дисциплината и „чистия код“. Така, както някога старите майстори тревожно питали: „Ако калфите шият на машина, кой ще се научи някога да шие на ръка?“

Социалните и икономически страхове също са налице. Обущарите се тревожели, че ще останат без работа, заменени от железните си съперници – същото чувство днес изпитват и много ИТ специалисти. В технологичните форуми не липсват коментари, че AI може да направи част от програмистите излишни, особено на по-ниско ниво, където задачите лесно се автоматизират. Страхът, че „ще ни вземат хляба“, е стар колкото самата индустриализация. Когато през 1870 г. американски фабрикант довежда група китайски работници да заменят стачкуващите обущари, пресата оприличава случката на „падането на комета, носеща евтин труд“ и я нарича „нова жълта заплаха“. Днес евтиният труд идва не отвън, а от алгоритми - след като вече преминахме през ерата на глобалния аутсорсинг - но реакцията остава сходна: страх от неизвестното и гняв към работодателите, че биха предпочели бездушна ефективност пред човешкия труд.

Появяват се и първите опити за колективна реакция. Организации на ИТ специалисти обсъждат етични насоки за употребата на AI, а някои фрийланс общности дори призовават за „пауза“ в развитието на прекалено мощни системи, докато не се оценят ефектите върху заетостта. Дискусиите по онлайн платформи също показват напрежение: например Stack Overflow за известно време въведе ограничения върху публикуването на автоматично генерирани отговори, за да опази качеството на съдържанието от наводнение с AI‑генериран код. Професионални общности и синдикати в различни сектори – от технологични до творчески – също водят дебати за това как да се балансират ползите от автоматизацията с защитата на работните места и творческите процеси. В Европа дебатът също набира скорост: Европейският съюз прие първата в света регулация за изкуствен интелект, която поставя ясни граници пред рисковите приложения и подчертава нуждата от човешки контрол. Всичко това отразява един общ човешки нагон – да се поставят граници на новите технологии, така че те да служат на обществото, а не да го разстройват.

Разбира се, паралелите не бива да се пресилват – днешните програмисти са в доста по-привилегировано положение от вчерашните обущари. Един стар майстор през 1870 г. често е неграмотен и едва свързва двата края, докато съвременният софтуерен инженер обикновено притежава висока квалификация и финансова стабилност. Но психологическият аспект е удивително сходен. И в двата случая виждаме общност от професионалисти, които се самоопределят чрез уменията си – и внезапно се изправят пред технология, обещаваща да изпълнява много от тези умения по-бързо и евтино. Чувството на наранена гордост („машината не може да е по-добра от мен!“), съчетано с отрицание и гняв („това няма да работи… пък и не е редно!“) – човешката природа си казва думата, независимо дали става дума за чук и калъп, или за или за редактор и дебъгър.

И както през XIX век, така и днес се чува и трезвият глас на оптимизма: мнозина технологични лидери уверяват, че AI няма да измести програмистите, а ще им помага – така, както шевната машина не унищожава напълно обущарския занаят, а го трансформира. „Скоро 80% от кода ще се пише от Copilot. Но това не значи, че разработчикът ще бъде заменен“, заявява главният изпълнителен директор на GitHub Томас Домке през 2023 г. Идеята е същата, която още през 1870-те се заражда сред някои прозорливи умове: автоматизацията отнема част от работата, но създава и нови нужди – хора, които да проектират, наблюдават и настройват машините.

Историческите уроци

Как завършва историята на обущарите? В ретроспекция виждаме, че макар и болезнен, преходът към машинно производство не унищожава занаята, а го преобразява. Някои от старите майстори успяват да се приспособят и дори да процъфтят в новите условия. Те стават машинни оператори, бригадири, консултанти във фабриките – ролята им се измества от пряк създател на целия продукт към пазител на качеството и „треньор“ на машините. В Лин и Броктън през 1870-те много опитни обущари се преквалифицират като настройчици на машините на Маккей или надзиратели на поточните линии. Вместо да шият ръчно, те наблюдават по 5–10 шиещи стана, обучават млади работници как да избягват грешки и поправят дребни дефекти, преди обувките да напуснат фабриката.

Някои предприемчиви майстори дори стават фабриканти – основават собствени малки предприятия, внедрявайки машините, но рекламирайки „най-доброто от двата свята“: машинна ефективност, контролирана от майсторско око. Такава е съдбата на мнозина в Хавърхил и Броктън, където, след първоначалния шок, старите семейства обущари се включват в индустриалния подем. В спомените на местните се разказват истории за бивши калфи, станали началници на цехове, които с гордост споделят как навремето шили по един чифт на ден, а сега произвеждат по сто – но все така внимават „конецът да легне правилно“ на всяка обувка.

Разбира се, не всички имат този късмет. Немалко възрастни майстори, неспособни или нежелаещи да работят с машини, губят поминъка си. Някои сменят професията – емигрират на Запад, където през 1860–1870 г. все още има търсене на традиционни обущари в новосъздадени градчета без фабрики. Други остават, но преживяват като пазарни обущари – поправят обувки или изработват поръчкови модели за заможни клиенти, ниша, която фабриките не покриват. Така или иначе, масовото производство оставя трайна следа: цената на обувките спада рязко и те стават достъпни за широките слоеве. Доклад на Бюрото по труда на Масачузетс от 1884 г. сочи, че за две десетилетия реалната цена на чифт добри обувки е намаляла с около 30%, докато надниците в отрасъла дори леко се повишават - рядък случай, в който и потребителите, и работниците в някаква степен печелят от технологичния прогрес.

И макар мнозина обущари да се опасявали, че качеството ще спадне, бюлетините на щатските инспектори по труда от края на века сочат, че то като цяло се е запазило – а при някои стандартизирани модели дори се е подобрило, благодарение на машините, които осигурявали равномерност на шева и по-здрави сглобки.

Град Лин – някогашната „столица“ на ръчното обущарство - се преобразява изцяло. През 1870–80-те изникват червени тухлени заводи с комини, бълващи пара. В репортаж от 1872 г. се описва как в покрайнините на града „всяка сутрин се издигат гъсти облаци дим откъм обувните фабрики“, а по обед „тълпи от работници - мъже и жени - изпълват улиците, там където преди се чуваше само почукването на чуковете в тихите работилнички“. Турист, посетил Лин през 1883 г., отбелязва: „Вече не можеш да познаеш обущаря по изцапаната му престилка - той е фабричен работник като всички останали.“

И все пак нещо от стария дух оцелява. През 1880-те в Лин действат активни работнически клубове и кооперативни сдружения, основани от бивши кръспини. Макар профсъюзът им да е изчезнал, те продължават да организират вечери и балове на Св. Кръспин (25 октомври – традиционния празник на обущарите), на които се пеят както стари песни, така и нови, възпяващи „машинните времена“. В хумористична статия във вестник The Little Giant – орган на обущарите в Лин – от 1872 г. четем: „Навремето Св. Кръспин ни учеше да дупчим с шило; днес, вярвам, е благословил и нашите железни другари – да шият те, а ние да ги напътстваме.“

Уроците от тази история звучат ясно и днес. Първо – промените са неизбежни. Технологиите, щом веднъж се появят и докажат ефективността си, трудно могат да бъдат спрени. Но второ – хората не изчезват, те се адаптират. Обущарите от 1890 г. все още са там, макар и в различни роли; по същия начин, вероятно и програмистите от 2030 г. ще бъдат тук – но с еволюирал инструментариум и нови задачи.

Трето – страховете в началото често се оказват по-мрачни от реалността. Нищо чудно и с AI да се случи така: вместо масова безработица да станем свидетели на преобразуване на професията – с повече фокус върху дизайн, архитектура и контрол на качеството, докато рутинното „писане на код“ се автоматизира. И накрая – историята ни напомня, че гласът на работниците има значение. Рицарите на Св. Кръспин не спряха машините, но извоюваха по-добро заплащане и признание за уменията на хората зад тях. Техният пример показва, че диалогът между иновация и общество е жизненоважен – за да върви технологичният напредък ръка за ръка със социалния, а не да го потъпква.

Технологичните революции са много - печатната преса, електричеството, компютърът. Но точно обущарите ни напомнят, че промяната винаги започва отдолу - буквално. Без ток и без вестник може да се преживее, поне за малко. Без обувки - трудно. А когато посрещаме нова ера, пълна с алгоритми, модели и агенти, може би най-човешкото, което можем да направим, е да вървим напред уверено – със стегнати връзки, здрава подметка и ясен поглед към хоризонта.

Използвани източници:

• Thompson, Holland. The Age of Invention: A Chronicle of Mechanical Conquest. Книга 37 от поредицата The Chronicles of America Series.
• Hazard, Blanche Evans. The Organization of the Boot and Shoe Industry in Massachusetts before 1875.
• The Knights of St. Crispin in Massachusetts, 1869–1878. Изд. Cambridge University Press, 3 февруари 2011 г.
• Vanderford, Maggie. Sole Work. William L. Clements Library, University of Michigan. (Librarian for Instruction and Engagement)